За начална година на създаването на българските читалища е възприето да се приема 1856 г. През първата й половина, последователно в три български града – Свищов, Лом и Шумен, възникват сдружения, с което се поставят и основите на бързо разгръщащото се читалищно движение. Като ареал то се разпростира във всички места населени с българи по цялата тогавашна Османска империя. През тези години обстановката в нея и по-конкретно в нейните балкански провинции е изключително напрегната и динамична. Като център на Балканите българските земи се явяват мястото, което фокусира вниманието на европейската дипломация за дълъг период от време. Очерталата се през първата половина на XIX в. нова обществено-икономическа и политическа ситуация катализира общи промени в целия регион. Всички те се явята основно като резултат на двете последователни Руско-Турски войни – от 1828-1829 г. и 1853-1856 г. Влияние оказва и обществения интерес към християнските народи проявен най-вече сред интелектуалците в Англия, Франция, Италия, Австро-Унгария и не на последно място в Русия. Призивът за обръщане внимание към живеещото в Османската империя християнско население, на неговите нужди от самостоятелно културно и политическо развитие все повече се споделя в европейската преса. В същото време, живеещите в обширната империя народи открито предявяват своите претенции за независимост, като пътя за нейното постигане преминава през различни етапи. Това кара дипломацията на Великите сили се ангажира с решаването на този казус. С пълна сила се разгаря т.нар. „Източен въпрос“.
Настоящата статия накратко ще проследи някои от основните моменти, които слагат сериозен отпечатък върху развитието на българското националноосвободително движение от средата на XIX в. и по-конкретно върху процесите катализирали желанието за национална и културна идентичност на българите през този период, част от което е и читалищното дело.
