Слово, изнесено пред паметника на Хр. Ботев в Борисовата градина – София, 2- юни 2023 г.
Уважаеми госпожи и господа,
Днес е 2 юни – ден за преклонение, ден за възпоминание, ден за памет и равносметка. Днес е ден за поглед към миналото, но и ден, в който е нужно да погледнем настоящето, да отправим взор и към бъдещето. Днес се прекланяме и отдаваме почит на знайни и незнайни българи. На нашите предци, отдали живота си за свободата, изграждането и съществуването на Родината ни.
Мислите ни са насочени към всички онези, които не пожалиха силите и енергията си, живота си, за да ни има днес. С почит и уважение си спомняме за героите от априлската епопея, за четниците на Христо Ботев и многото други воеводи, за борците работили в емиграция, за загиналите по бранните полета във войните за национално освобождение и обединение. Спомняме си за всички поборниците за свободата на българите в земите останали извън пределите на Отчеството. Споменаваме имената им. Отбелязваме постигнатото.
Те бяха достойни!
Наистина – достойни!
Това ни кара дълбоко в себе си да се запитаме: А ние, техните потомци, достойни ли сме за паметта им? Продължители ли сме на техните завети? И ако отговорът е „да“, то не е ли нужно преди да го дадем да проявим себеизпитание на собствената си устойчивост, да прегледаме делата си. И чак тогава да можем с гордост да заявим, че сме достойни техни наследници.
На днешния ден сирените ни призовават да си спомним, че себеотдаването, жертовоготовността в името на нацията е завет, който е нужно не само да помним, но и да прилагаме. Каузата за единството на българския народ, борбата му за справедливост, за отстояване на националните идеали следва да бъде наше основно верую.
Всяка година, на 2 юни отбелязваме паметта на Христо Ботев и неговите верни съратници. На онези буйни глави, оставили всичко и приели свещената мисия за борба насочена към постигане свободата на Отечеството. Неминуемо в съзнанието ни изплуват словата
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.
Да, на много от героите лобните места не са напълно известни. Не знаем и техните гробове. Самият войвода също няма свой гроб. Но както е казал и поета Георги Джагаров, то: “Христо Ботев няма гроб. Той има лобно място. Има паметници. Има песни. Но гроб няма. Но не в земята нашият народ положи своя велик син, а в душата си”. Именно – той е в душата на всеки един от нас. Поколения българи носят спомена, пазят го и го препредават на следващите поколения. Така за всяко едно от тях Ботев е пример, Ботев е идеал.
Ботевата вяра, Ботевата обич към Родината, безкористната саможертва в името на добруването на Отечеството са безценен завет. И до днес той остава с непреходен характер и е част от народопсихологията ни. Затова и всички ние сме призвани да пазим свята паметта за безсмъртния подвиг на всички онези, които дадоха живота си – за да има българска държава и български народ.
Изправени сме пред паметниците, с които увенчаваме славата на героите. И всеки един от нас дълбоко в себе си се обръща към миналото. А то ни призовава, когато се застанем пред тях да си спомним дадената клетва за вярност към Отечеството. Народното предание гласи, че докато в сърцата си носим това преклонение, то Отечеството няма да е загубено и заплашено от изчезване. Нужно е обаче, често да си припомняме именно това. Нужно е да пазим, да изпълняваме, да предадем този идеал и на следващите поколения. Нужно е огненото Ботево слово, неговият легендарен революционен устрем да поддържат жив пламъка в сърцата на всички нас. Да ни напомнят настоятелно що е дълг и що е Родина.
Днес, всички българи, независимо от това къде се намират в този момент, свеждат глава в едноминутно мълчание! Воят на сирените ни призовава. Тази минута е изпълнена с различни чувства – болка, гняв, ярост, гордост, патриотизъм. Всяка една тръпка, която ни обзема ни кара да изпитваме целия този набор от емоции. Всички те събират в едно миналото и настоящето. Призовават ни обаче да погледнем и в бъдещето. Защото стремежът за добро бъдеще е била онази лелеяна мисъл, която плеядата национални герои са търсели. А тя е свързана и с техния блян – да има свободна, независима и просперираща България. Днес ни има, защото те са вярвали искрено и безкористно в това. Дали са живота си в името на този идеал.
Наш неотменим дълг е да пазим този завет. Да го носим. Да го реализираме, независимо от трудностите и изпитанията, пред които сме изправени. Можем и трябва да направим всичко за което те са дали живота си – с твърдост и последователност, с гордост и плам. Трябва да обичаме своето Отечество и да работим за неговото добруване. Да сме истински българи! Да сме верни потомци на предците ни! С делата си трябва да покажем, че сме достойни да бъдем такива!
И нека да си спомним думите на дядо Вазов, написани в памет на падналите по бойните полета знайни и незнайни войни, на всички отдали живота си за Родината:
„…Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.“
Да живей България!
