Винаги когато се подхване темата за читалищата полемиката често взема различни посоки. Явно тази уникална българска институция, която съчетава в себе си въжделенията и желанието за съхраняване на едни от най-важните български ценности, която още при зараждането си е поставила като своя основна мисия културно-просветното израстване на нацията е осъдена да бъде разпъвана на кръст. За добро или лошо, зависи от гледната точка, но по темата често пишат и такива, които имат претенцията, че познават добре читалищната мрежа. Самите те се определят за „културтрегери“, културолози. Изказват и визионерски идеи по отношение на българската култура като цяло. Когато става въпрос за читалищата със съжаление мога да кажа, че единици от тях познават добре историята на читалищното дело. Малцина са тези, които имат поглед върху цялата съвременна читалищна мрежа. Малцина са и тези, които отварят читалищните врати и вникват в същината на дейността и на съвременното читалище. Още по-малко са тези, които разбират същността на проблемите и предлагат наистина реални действащи препоръки за тяхното преодоляване. А важно е да се отбележи, че става въпрос за една институция, която не само е част от културно-историческото ни наследство, но е част и от съвременния културен ландшафт. Тя е най-разпространената в страната и често е единствената подобна в много населени места. Неделима част е от народопсихологията ни.
Мотив за настоящия коментар е започналата дискусия свързана с моментното развитие и бъдещето на читалищата. И не само за това какво представляват те, какви дейности развиват и как се приемат от общността. В този смисъл, диалогът следва да се развие сред по-широк кръг от хора. Конкретният повод е повдигането на наболял за цялата ни култура въпрос, а именно този свързан с финансовата издръжка. Този път инициативата бе подета не от кой да е, а от страна на Министерството на финансите (МФ). На 6 ноември 2023 г. на интернет страницата на министерството бе публикува материал под заглавието „Необходима е промяна в модела за финансиране на регионалните културни институции за по-добри резултати, показва анализ на МФ“ . Тук е нужно да се отбележи, че освен към читалищата този опит за анализ бе насочен към регионалните културни институти като цяло, т.е. и към музеите и библиотеките, на които са възложени и регионални функции. Предвид естеството на съдържащия се не само в заглавието, но и в краткия анонс към него текст, както и факта, че не е често срещана практика МФ да публикува подобни анализи, то реакциите бяха почти мигновени. Със свои мнения се включиха основно читалищни и музейни работници, както и някои изследователи и анализатори на културните процеси и политики у нас. Повечето съдържаха недоумение и възмущение от това какво точно иска да ни каже българското финансово министерство с поднесените от него данни. Посочиха се и конкретни пропуски. Леко се повдигна и въпроса за липсата на позицията от страна на Министерството на културата (МК) и Националното сдружение на общините в Република България (НСОРБ). Те самите имат преки ангажименти и отговорности и би следвало да излязат с ясно публично становище. И тук, странно, за мен лично дори неразбираемо, звучи изказано от НСОРБ становище, че държавата и общините нямат механизми за интегриране на читалищата в общата културна политика. Това е изразено в тяхно писмо до министрите на културата и финансите по повод актуализиране на стандартите за 2024 г. В заглавието на материала на МФ от 6 ноември обаче се говори за направата на анализ и извеждане на някакви породени от него заключения. Но такива реално не само не са публикувани, но и в последствие не се представени. Има количествени данни, които така поднесени служат единствено за направата на различни интерпретации. Всъщност, началото на полемиката се постави в социалните мрежи (напр. групи като „Народните читалища – модерност в консерватизма на традициите, както и лични страници, вкл. и на автора на настоящия материал), където основно с нея се ангажираха работещите в тези сектори, както и някои експерти. Пренесе се в ефира на някои телевизии (Bulgaria On Air) и на страниците на електронни информационни издания (Дневник, Култура). Темата се повдигна и по време на проведени дебати, домакин на които бе Комисията по култура и медии в 49-то Народното събрание.
Като положителен момент може да се посочи началото на широка дискусия. В нея се изказват различни мнения, оформят се позиции и предложения. Публикуващите по темата се солидаризират, че има изходен материал за своеобразен ситуационен анализ в сектора. Дори и непълен, то в него се съдържат определени цифрови изражения на отпуснати средства. Но само до тук. Лошо впечатление прави липсата на отговор по отношение на вече широко тиражираните „заключения“ съдържащи се в поднесената от страна на МФ информация. Въпреки публично отправените критики и до момента от страна на министерството няма дадени допълнителни разяснения за избора на методиката, начина на събиране на изходния материал и неговото последващо обобщение, както и целта на анализа. Това формира усещането, че целта е да се насърчи започнал етап на промяна в методиката, която към момента се използва по отношение финансирането на културните институции – използването на двата показателя – субсидирана бройка и стандарт за издръжка на една субсидирана бройка. Дори прозира идея и за пълна отмяна на този механизъм без да става ясно каква би била новата методика.Няма и цялостен съдържателен анализ, защото поднесените данни са меко казано непълни. Не става напълно ясно и как са подбрани критериите за оценка, върху които се изградени анализите. Същите не са стиковани и с основни параметри в законодателството. Липсват изводи, заключения, препоръки. Не на последно място липсва експертно становище и на МК, което по закон е задължено да прави подобни ежегодни анализи в отделните сектори. Нека да припомним, че в публични регистър на народните читалища, който се води от страна на МК се съдържат много данни, които ако бъдат обобщени и анализирани дават основата са представяне на актуална и пълна картина на читалищната дейност в страната. Но защо това не се прави?
Отново като положителен момент може да се открои, че към момента можем да проследим отделни количествени показатели свързани с: брой културни институти по общини, конкретен размер на финансиране, който те получават, вид дейности. Дава се и яснота за разпределението на субсидираната численост в национален обхват по отделни читалища. Веднага обаче трябва да се направи уточнение, че това са единствено средствата които идват по линия на държавния, респективно общинския бюджет. Какви са собствените приходи от различна дейност и по-скоро какъв процент те представляват от бюджета на всяка една институция не става ясно. Също така, в сектора „читалища“ на анализ са подложени, както е посочено, 87% от регистрираните читалища. А останалите? От тях не е събрана информация, или? А всъщност самата информация как е събирана и проверена за достоверност? Все въпроси и въпроси? Квалифицирането на някои читалища като „неработещи“ и то по силата само на някои неясно как определени критерии е меко казано неправомерно. Нека да припомним, че в публични регистър на народните читалища, който се води от страна на МК се съдържат много данни, които ако бъдат обобщени и анализирани е възможно да представят картината и в друга светлина. Познавам добре базата с данни и за това убедено мога да изкажа това предположение!
На базата на всичко това неясно е обаче как някои анализиращи ситуацията констатират, че „анализът на МФ е точен в голяма част от изводите си и в описанието на общата картина“ („Как искаме да развием читалищата“ – публикация в електронно издание „Дневник“ от 20 ноември 2023 г.). Посоченото вече по-горе разкрива, че анализ няма, а изведените отделни пояснения са само акцентиране върху някои данни, но в никакъв случай не и анализ. А за изводи – да не говорим! По-скоро се получават грешно тълкувани внушения. Някои дори са фрапиращи. На следващо място в същата публикация се говори за формулиране на цели и задачи, които е нужно да постигнат читалищата, за да се очертае тяхната „полезност“ (термин визиран в анализа на МФ). Нужно е правещите подобни заключения да изхождат не само от постановките на сега действащия Закон за народните читалища, но и от историята и традицията на тази институция, която има вече почти 170 годишна история. Реализирането на културно-образователни инициативи, предоставянето на основно библиотечно-информационно обслужване на населението, поддържането на традиционната култура и познанието за родния край са дейности, които читалищата винаги са изпълнявали. Разбира се спецификата им е различна, както и мястото, в което те се развиват. Това предопределя и степента на тяхната дейност. Не може лесно и самоволно да се прави сравнение между дейността на две читалища в едно населено място, а камо ли на такива в различните населени места. В противен случай можем да бъде изправени пред опасност да се заличи тяхната индивидуалност и специфика, което е и част от уникалността на самата институция като цяло. Поставянето като база единствено на икономически показатели като основание за съществуване на тази институция е пагубно за нея. Търсенето на решения свързани с насърчаване и развиване дейността на народните читалища не би следвало да минава през методи разчитащи на ограничението на средствата на едни за сметка на други. Много често се преекспонира с мобилността и възможността за адаптиране към различните условия на читалищната мрежа, като се дават предложения за въвеждане на различни нови дейности, които да се изпълняват от страна на читалищата. Наистина условията се изменят. Но част от тези предложения не покриват техния профил и изменят в определена степен същността им. Такъв подход, особено когато той не е съпроводен с пълен ситуационен анализ и то такъв, който да отчита и спецификата би бил пагубен за голяма част от читалищата. Не насърчавам поддържане на т.нар. статукво, но и не насърчавам безпринципни и лишени от съдържание предложения. Всичко това води и до насаждане на грешни представи за работата на определен брой читалища, а те лесно се прехвърлят и върху цялата читалищна мрежа. А като следствие представянето на моментната картина меко казано буди недоумение. Не мога да се въздържа да не посоча само един поне за мен фрапиращ пример на представяне същината на читалищата в днешния ден. В статия публикувана на страниците на уважавания в. „Култура“ (бр. 9, ноември 2023 г.) е написано следното съждение: „… в настоящия си вид законът съдържа едно изречение, което често остава непрочетено и неосмислено: „Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи“. Какви са културно-просветните задачи, които държавата е възложила на читалищата? Къде са формулирани тази задачи? Какъв е техният обхват и фокус? Колко често се актуализират? Иначе казано: какво очаква държавата от читалищата? А какво очакваме ние – като общество – от читалищата през XXI век?“. Тук само бих насочил изказващите това съждение отново към цитирания от тях Закон за народните читалища, който ясно формулира тези задачи, а именно, че тази традиционна организация работи за задоволяване културните потребности на хората по места, за тяхното информационно обезпечаване, за запазване на националния дух и самосъзнание, развитие на творческия потенциал на хората и пр. и пр. Нужно ли е повече да се казва нещо?!? През годините съм изказвал редица предложения, които са свързани с въвеждане на нови критерии, които да създадат определен вид сегментиране на различните читалища. Това предвижда излизане извън традиционното разграничаване на градски и селски читалища. Промяната в действащата нормативна система свързана с читалищата е повече от наложителна. Това включва и определяне на механизми за правомерно разпределение на предвидените средства за развитие на читалищата. Но това отново следва да бъде в резултат на внимателен анализ, който да представи пълна, а не частична моментна картина и да бъде подложен на дискусия. Читалищната гилдия, макар и често разединена по много въпроси е единна, когато става въпрос за приемане на принципни предложения и би подкрепила такава промяна. Съгласен съм, че е време тя да започне. В този контекст дискусията е навременна и полезна. Дано само да не останем единствено с нея!
